Реабилитация и памет

Борислав Скочев

На 27 юни 2023 г. Европейският съд по правата на човека обяви решение, с което потвърди, че Народният съд в България е бил “в противоречие с най-елементарните изисквания за справедлив процес” - извънреден и незаконен съд за политическа разправа, който вменява колективна вина, осъжда по фалшиви обвинения и без доказателства, с обратна сила обявява действия за престъпни, съди починали хора.

Като бях дете, баба ми показваше мястото под една ябълка извън градските гробища, където бяха погребани в общ гроб, без кръст, без име осъдените на смърт от един местен състав на Народния съд. Комунистическата тоталитарна власт ги беше осъдила не само на смърт, а на заличаване. На принудително забвение, че е живял такъв човек, съпруг, син, баща. На забрава, че е имало такава България с такива хора. Малцина като баба ми и дядо ми разказваха на децата си истината, защото тя беше опасна.

Това забвение продължава до ден-днешен и дори по повод решението на ЕСПЧ не се сещаме, че осъдените от Народния съд не са реабилитирани.

Законът за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица от 1991 г. отказа само на тях реабилитация. Бивши депутати от БЗНС “Никола Петков” са ми казвали, че във ВНС комунистите поставили ултиматум: или без реабилитация на осъдените от Народния съд, или никакъв закон за реабилитация - и те приели този компромис! Въпреки че самият Никола Петков определя Народния съд като разправа с българската държавност.

През 2010 г. с изменение в закона бяха реабилитирани осъдените от Трети състав български експерти по Катинското клане. Шест души. От 9155 осъдени в 135 масови процеса в цялата страна между 20 декември 1944 и 29 април 1945 г. – реабилитирани са само шестима!

Тук не включвам отменените присъди по реда на надзора, защото е абсурдно и неморално по съдебен ред да поправяш делата на този незаконен трибунал, да доказваш невинността на жертвата на съдебното убийство и посмъртно да отделяш едни осъдени от техните колеги, другари, съграждани, с които заедно са служили на отечеството и заедно са се пожертвали за него.

Лесно нещо е да държиш реч и да те снимат на Мемориала на жертвите на комунизма на 1 февруари (макар че на някои демократични политици и това им беше трудно), а после да забравиш за жертвите и тяхната реабилитация. И нещо по-лошо - да ги осъждаш отново и отново, когато не реагираш на приказките, че трябвало пак да се отваря “Белене”.

Когато на крясъците “Смърт на фашизма!” в залата на Народното събрание не напомниш, че със същите викове от същата тази зала беше изпратен на смърт Никола Петков, а стотици хиляди българи десетилетия наред бяха преследвани под това фалшиво клеймо, с което днес Путинова Русия отново оправдава зверствата на своите орди в Украйна.

Когато не се противопоставиш, а се присъединиш към агресивната кампания на натиск върху държавните институции да признаят България за “съучастник в Холокоста”, спасението на българските евреи да бъде обявено за “оцеляване”, а от българския народ да бъде отнет моралният капитал, който си бил “присвоил”.

Когато се подиграваш на патриотичните чувства и вместо да ги просвещаваш и въздигаш, да ги оставяш в ръцете на руски агенти…

Народният съд довърши работата на комунистическите тройки, избили 30 000 души през септември-ноември 1944 г., и унищожи професионалните и обществените групи и държавните структури, способни на въоръжена и духовна съпротива срещу съветското господство - офицери, полицаи, жандармеристи, прокурори, съдии, финансисти, индустриалци, интелектуалци, младежи националисти. Бяха осъдени на смърт 2730 души, някои от тях вече убити в предходните месеци и дори години. А когато присъдите на осъдените на затвор изтекоха, те бяха отново съдени или изпратени в концлагерите след две акции на масови арести през април и юни 1951 г., организирани от съветските съветници при българското МВР. През ноември 1956 г. част от тези хора отново бяха изпратени в концлагера “Белене”, за да не оглавят и в България “унгарски събития”. Оцелелите бяха следени, лишавани от работа, изселвани, отново осъждани по скалъпени обвинения до края на живота си.

Техните родители, съпруги, деца бяха не по-малки жертви – обект всеки ден в продължение на десетилетия на всякакви репресии, ограничения, наблюдение, дискриминация и унижения. Който е жив, до днес носи душевните си травми. В началото реабилитацията имаше значение заради възвръщането на отнетата собственост, днес не е сигурно, че би имала дори лична морална стойност, защото е твърде късно.

Обаче има друга стойност. В "Съдът над историците" Вера Мутафчиева пише за заличаването на родовата и националната памет: “Идеологическата война против познанията по история из сателитите на СССР гонеше задачи извънисторически — задачата целеше съвремието и близкото бъдеще: щом самосъзнанието и самочувствието на кой да е народ се основават върху славното му минало, у този народ трябва да заличим интереса към историята изобщо, той ще бъде заклеймен като шовинизъм. И преследван, наказуем. Нещо повече: от територията на националната книжнина бойните действия преминаха в сферата на родовия спомен, та чак и на паметта. Никаква памет, никакъв поглед назад! … Безпощадната борба срещу обществената, че и личната памет, а особено срещу изговорения и още повече срещу записания спомен, бе дала отлични резултати”.

Та за личната и обществената памет, за самосъзнанието и самочувствието на българина имаше значение отказаната реабилитация.

31 юли 2023